Архив на категория: завод „Елпром“

Спомен за Пенчо

(четиридесет дни от смъртта на инж. Пенчо Адърски)

Едва ли има човек в нашия град, дори такъв като мен, живял дълго извън Троян, който да не познава инж. Пенчо Адърски, дългогодишен директор на завод „Елпром“, общински съветник, активен член на БСП, общественик…. Преди четиридесет дни той ни напусна завинаги.

Съдбата ме срещна за пръв път очи в очи с Пенчо Адърски преди петнайсетина години, по време на третия кметски мандат на Дилян Енкин. Аз бях председател на пчеларското дружество, а той – общински съветник. Под натиска на тогавашния областен управител Сурай Велиева общинските съвети в областта тръгнаха да променят наредба №1. Целта бе да се забрани на пчеларите да отглеждат пчелни семейства в населените места, въпреки че Законът за пчеларството го разрешаваше.

Проведох срещи с мнозина общински съветници. Обясних им, че пчелите, за разлика от кравите, не могат да бъдат вързани на едно място, че пчелните семейства се размножават чрез роене и дори в населеното място да не се отглеждат пчели, все ще се намери някой рой, който да се засели в пустеещ таван, електрически стълб или където му хареса. След като ме изслуша внимателно, Адърски каза: „Прав си, ще те подкрепя на заседанието на общинския съвет!“ и удържа на думата си. Беше единственият съветник, който гласува против промяната. На местните избори през 2007 г. инж. Пенчо Адърски бе кандидат за кмет от „Политическо движение Социалдемократи“. Върнах му жеста, като гласувах за него.

Опознах го близко и смея да кажа, че станахме приятели, през последните четири години, благодарение на идеята на д-р Марин Миховски за поставяне на паметен знак на акад. Ангел Балевски в Троян. През февруари 2018 г. бе учреден Инициативен комитет за реализиране на начинанието. Инж. Пенчо Адърски прие да бъде негов председател. Реши се паметникът да бъде открит през октомври същата година. За по-малко от 10 месеца бе извършена огромна работа – осигуряване на необходимите средства от дарения, определяне на място за паметника и геодезическо заснемане, изработване на архитектурен проект, избор на скулптор, намиране на материали, транспортиране и монтаж на паметника…

Бяха предприети десетки пътувания до Ловеч и Плевен, срещи с потенциални дарители, с главния архитект и кмета на община Троян, със скулптори, архитекти, геодезисти, с хората от музея и читалището… Пенчо работеше с невероятен хъс и енергия. Понякога се питах дали ще удържа на темпото му. Освен паметника успяхме да направим филм за акад. Балевски, да издадем сборник с негови публицистични творби, превърнали се в библиографична рядкост, да ги представим в Троян, Ловеч и Угърчин. Адърски с лекота намираше съмишленици и ги привличаше за делото.

Дейността по паметния знак беше толкова напрегната, че мечтаех той да бъде открит и да си почина, но когато това се случи изведнъж усетих някаква празнота. Липсваше ми напрежението, с което работехме. Добре че Пенчо ме привлече в друг инициативен комитет – „Музикални празници в Троян – Минко Босев и Лиляна Кисьова“. Целта му е да възкреси спомена за славното оперетно минало на Троян.

На 3 юни 2019 г. в читалището се проведе първият Ден на оперетата в Троян. Бе прожектиран филм за Минко Босев. Възникна идеята да бъде направен подобен филм за Лиляна Кисьова. Работното му заглавие е „Лиляна Кисьова – родена да лети“. Премиерата ще бъде на 3 юни тази година. Уви, Пенчо Адърски няма да го види.

Миналата година заедно с група приятели основахме дискусионен клуб „Работилница за проучвания, анализи и идеи“ към БСП Троян.

Покрай изброените инициативи се превърна в традиция поне веднъж седмично да се срещаме на по чаша кафе. Обикновено Пенчо се обаждаше по телефона и аз вече знаех, че ще обсъждаме или решаваме някаква текуща задача по проектите.

Пенчо Адърски бе четящ човек. Седнем да пием кафе и току ме попита: „Какво мислиш за последната книга на Калин Тодоров?“. Че аз не знам кой е Калин Тодоров, какво да мисля за последната му книга! Връщам се вкъщи или в офиса, осведомявам се от „чичко Гугъл“ за автора, поръчвам книгата, прочитам я и следващия път споделям „ценните“ си мисли по повод съдържанието ѝ. Така благодарение на Адърски през последните години прочетох доста мемоарна литература за края на социализма и продължилия почти толкова дълго преход към „демокрация“ (за което съм му много благодарен).

Въпреки че дълги години е бил директор, той не страдаше от „директорска болест“. Обичаше да майстори различни неща с ръцете си. С удоволствие помагаше на съседи и, да не си кривим душата, на съседки за различни ремонти.

„Аз съм авторитарен тип ръководител“, често казваше Адърски. Това твърдение се основаваше на резултатите от някакъв (май американски) тест, проведен в първите години на демокрацията от група психолози сред ръководните кадри на „Елпром“. Това обаче бе един „здравословен“ авторитаризъм, който му помагаше да взема бързи и почти винаги правилни решения. Сигурен съм, че без този авторитаризъм поставянето на паметен знак на акад. Балевски за по-малко от 10 месеца би било невъзможно.

Споменатият авторитаризъм не му пречеше да се вслушва в противоположни мнения. Внимателно претегляше аргументите на опонента. Не възприемаше критиката като лична обида. Убеждавайки се в правотата на събеседника, се съгласяваше с него. Това не го правеше по-слаб. Напротив, беше знак за интелигентност и добро възпитание.

С огромна любов и благоговение говореше за майка си. Загубил баща си в много ранна възраст, на нея той дължеше всичко, постигнато в живота. По това си приличаше с акад. Балевски, чиито лекции бе слушал като студент. Вероятно това бе една от причините за огромната симпатия, която изпитваше към знаменития ни съгражданин.

Пенчо бе мечтател, но от тези, които превръщат мечтите в реалност. Една от последните му мечти бе да се направи филм за индустриализацията на Троян, като в основата на сценария легне книгата на Христо Борисов „Индустриалният Троян – документална хроника и спомени“. Дълг на нас, неговите приятели, е да осъществим тази мечта.

Не беше от хората, които обичат да се жалват и хленчат. Болестите и смъртта не го плашеха. Когато се наложи да си прави операция за смяна на клапа на сърцето, просто проучи кои са подходящите клиники и избра една от тях. Отиде на операцията, изпълнен с оптимизъм. Само месец или два след провеждането ѝ работеше както обикновено.

Вестта за смъртта му ме свари неподготвен. Нямам сили да изтрия телефона му от телефонния си указател. Все ми се струва, че ще се обади да пием по едно кафе…

В спомените ми инж. Пенчо Адърски е невероятно енергичен човек, оптимист, генератор на идеи, работохолик, притежател на младежки (да не кажа бунтарски) дух, твърдо и последователно отстояващ възгледите си, с мнение по всеки въпрос (но и приемащ чуждото), с отлично чувство за хумор и самоирония…

Нисък поклон пред светлата ти памет! Почивай в мир, приятелю!

Васил Радойчевски