Д-р Найден Шейтанов

Из книгата „Писатели от Троян“. Съставител Георги Стоев.
II издание
Издава ИК „АЛЯ“ с финансовата подкрепа на община Троян.

Д‑р Найден Шейтанов е роден през 1890 г. Печатил за
пръв път през 1908 г. Завършил е гимназия в София, а висше образование –
по история и философия – в Лайпциг (Германия) и Прага (Чехия). Съ­трудничи в
сп. „Златорог“, сп. „Философия и социология“, в-к „Лите­ратурен глас“ и др.

Издал е книгите: „Цървулияда“ (1923 г.); „Култ на тялото“
(1928 г.); „Любов“ (1931 г.); „Великобългарски светоглед“ (1939 г.);
„Великобългарска младеж“ (1941 г., в сътрудничество с Н. Памук­чиев).

Д‑р Найден Шейтанов работи в областта на Възраждането и
българската история. В тая област той провежда оригинални и свое­образни
възгледи.

Халюцинации

Казвате, че статистиката наброявала у нас, българите, осем­де­сет
на сто селяни. Че народът ни стоял петстотин години под жално робство. И цялото
ни битие почти не било нищо друго ос­вен битпазарски инвентар от жилави селендури,
къщурки, дрипи, пле­тища, кал, сух хляб, дива попара.

Престанете с бездушните си статистики, исторични данни и смътни
регистри! Ние, българите, не сме само селяни, макар по нас да има още половин кош
плява. Аз и съвръстниците ми не помним да сме били под никакво робство – било
турско или византийско. Изгорете всички гении, дето пишат тия лъжи! Напротив, от
край време още ние сме народ, дори нещо повече. Вие сигурно сте глухи и слепи
за стихията на балканското и българското!

Там, сред равна Тракия, до брега на тихата Марица, стърчат чудновати
възвишения, подобни на засипани пирамиди. Това са тепета, по които се е
разположил белият стан на вековечния град Пловдив – древната Пулпудева. На средното
от тях, на Джамбаз тепе – не виждате ли – издига се грамадната статуя на
Диониса, старотракийския бог на вино и пол. Такава статуя има още на едно място
– в Египет, при Тива: колосът на Мемнона, на който са се удивлявали хилядолетия.
По жалните тепета са разставени изобра­жения от знатния Дионисов съпровод:
нимфи, музи, менади, ка­лето и събития от митичната епопея на тоя чутовен бог.
Нощем цялата група се облива от феерично осветление и представя въз­торжен апотеоз
на залезлия старотракийски свят. Статуята е по­строена от Комитета за балканска
културна приемственост, за да на­умява на света, че Тракия, не Елада, е люлката
на европейското изкуство и на делирия на живота. Гледайте колко туристи от цял свят
стоят в подножието на Диониса, смълчани в захлас! Такова посещение, макар че
Европа още не е вписала тая бележитост в пътеводителя си.

Малко на югоизток, в синия лабиринт на Родопите, там, на
връх Арпа-Гедиг, се намира приказното изваяние на Орфея – пра­давния майстор на
балканската лира. Вълшебникът седи на скала и чудодее, а наоколо му
благоговейно слушат животни, птици, ка­мъни, гори. Тук е светилището на
балканската музика и на най-дълбоката религиозна мистика в Европа. Всяко лято
на Арпа-Гедиг се уреждат всесветски музикални тържества в памет на ве­ликия бог
на тоновете. Една наша радиостанция едва смогва да за­доволи големия интерес, с
който цялата земя следи този необикно­вен празник. Силно впечатление прави номерът
на един помак – Целар, който пее старинната песен за някой си луд гидия, що раз­иг­равал
с тамбурата си яворова младо и старо, гидии в селото и жетварки из полето.

По-нататък, на изток, в Странджа планина, при село Вургаре,
е широкоизвестното огнище-олтар на балканските сабеисти, т. е. огнепоклонници
или, все едно, нестинари. Изтокът на България, при морето, пази и разработва
култа на огъня. Загадъчно! Нести­нарите отсторват сабеистичния си обред през пролетта,
на св. Кон­стантин и Елена. Тогава те, в жречески унес, играят боси в живата
жерава на огнището. Това необикновено зрелище се наблюдава от многобройни
посетители, дошли от близки и далечни краища. Ки­нооператори филмуват огнепоклонските
обреди в най-големи по­дробности. На главните нестинари се предлагат огромни
суми да заминат на обиколка по всички материци. Основан е световен фонд за
изследване на нестинарството, в което е увардена давната почит на човечеството към
творческата стихия на всяка космого­ния, към двигателя на всяка култура.

Вижте сега Варна. В морската градина заема централно място
бронзовата грамада на сура ламя тройноглава. Това чудовище е на­родният ни
символ на морската бездна. Изобразени са и харак­терни епизоди из битието на
нашата хидра: как тя изпива всички извори на Балкана и ги пуща да текат чак когато
ѝ дадат уречената жертва и др. Статуята е художествено дело на Съюза за възбожа­ване
на народното ни творчество. Изчисляват, че откак е построена тая бронзова група
морските бани на Варна се радват на голям на­плив посетители. Може би знаете,
че Световната федерация на же­ните е избрала народната ни ламя за своя емблема.

Ха сега да хвърлим поглед по стария побащим Балкан. Гле­дайте
какви обширни гори се стелят там по северните склонове на най-високите му
върхове: Юмрук-чал, Мара-Гидия, Купенът, Ам­барица. Това са приказните ни
тилилейски усои. Прочути са ня­кои места в тях: Русалската пътека, Самодивският
извор, Хайдушки поляни, Зелениковец и др. Свещеното цвете в тия усои е смил или
смин. Тук, върху най-гордите скали, се намира вълшебният дворец на Змей горянин.
Виждате ли как блестят златните му куполи! Ца­рят на тилилейските ни усои е
изобразен според народните пред­стави: глава му – ясно слънце, по все снага –
ситни звезди. Вели­чествено е неговото щастие из горите. Начело сам той на бял кон,
а след него чутен съпровод от вили самодиви, на елени обюздани с люти змии, а вместо
бич – пъстър смок. Тоя народен парк се охра­нява от туристи, иманяри и
отшелници. В двореца на змея се пази златната книга на българския дух. Всекидневно
постъпват безброй молби за разрешеше да се посетят тилилейските усои, ала достъ­път
е ограничен. Боят се от осквернение на висшия ни приказен дух.

Допълнение на тилилейските усои е сестрата на Балкана, Средна
гора, особено източният ѝ край – Сърнена гора. Виждате ли там, където е
последното ѝ възвишение, до брега на Тунджа, как се издига могъщ сур елен. Всяка
сутрин той пренася на злат­ните си рога слънцето над дълбините на Черно море и
пуща вели­кото светило по небето на България. До сур елена е вярната му дружка,
напетата кошута – давната личба на Диана, чийто град из­глежда Ямбол. Около капището
на слънценосеца има заклета гора от борове и явори.

А там, на юг, на Ирин-Пирин планина – забелязвате, нали – се
възправя колосална гранитна статуя. Това е царят на царете в света, Александър Велики,
или все едно – дивната му сянка Крали Марко. Статуята е обърната с лице към Воден
и Прилеп. Вижте как властно стои македонският ни герой на вихрия си кон Букефала,
или Шарколия! Тук е храмът на балканобългарската мощ – военна, държавна,
народностна. А Мадара, Преслав, Охрид, Царевец. А Бузлуджа, Оборище, Шипка.

Хвърлете поглед и на статуята, посветена на челния труженик по
благословените ни поля – при Бяла Слатина, Стара Загора и Би­толя. Грамаден бронзов
орач при Дунавската равнина, Тракий­ската и Македонската. Оралото му е стратурково,
според народ­ната песен, копралята – стрък босилек, воловете – два ангела. До
статуята се възправя столетен дъб, под чиято сянка се празнува Празникът на
земята… Как, защо не споменувам за Витоша, за сто­лицата на България. Тая
планина, отредена за пантеони на нероде­ното-велико в земята ни.

Досега гледахте стихията на българското. Сега пък слушайте!
Да завъртим радиоапарата в ранни зори на вълна николнаесет. Чу­вате ли
великолепната ни народна песен „Рано е Радка ранила“. Това е нашият радиохимн на
слънцето, което изгрява от Черно море на златните рога на сур елена. След тоя
тържествен пролог, ей свършва се мелодията, що ехти в понеделник сутринта след
брачната нощ. До тържественото бива да стои веселото. Тъй пра­вят народните ни гъдулари.
Па и в живота от сериозното до смеш­ното има само една стъпка. По време на закуска
нашето радио под­карва „Садила е мома край море лозе“. В тая народна песен,
която шуми от разиграни морски вълни, е набелязана дълбоката идея, че в утрото
на живота трябва съюз на мъж и жена, за да се изгради щастието, съдбата на човека.
За весела добавка служи „Че кой ѝ беше майсторът“. След туй през тъжбата на
модерния глашатай се отправя песен-зов към целия народ: „Хайде, българи, напред!“
За­щото настава ден на упорен труд, с мишци и дух.

На пладне, като знак за свършване на полудневната работа,
чувате вихрата ни ръченица. През самия обяд потичат обилните и мощни звуци на
„Запретни, Вело моме, бели ръкави“. Наистина, в тая охолна песен се пее, че
тепърва има да се меси и точи вино, ала все пак мелодията ѝ много приляга за
тържествено ядене и пиене, разбира се, ако има какво. За доядка, т. е. за
десерт, народното ни радио поднася „Черни ти очи череши“.

За вечеря се чува как по цяла България се носи тихата скръб и
примирение на меден кавал: „Богдане, Бог да те убие!“ След тая песен, която наумява
заупокой над хиляди безимци, загинали за род и чест, заечават безумните дитирамби
на вечно живия живот – „Стоян легна отдясно“.

А посред нощ, когато тъма и месечина завият разлелите те­леса на България, нашето радио хваща там горе от Балкана и раз­нася не вече народна песен, а свещената ѝ майка – песента на ти­лилейските ни усои. В гороломни вихри и тътен на бременни дъл­бини, това е – знаем го ние от векове – страхотният и надежден завет на чутовната ни земя.

(Златорог 1931 г.)

Използвана е скицата на писателя, направена от художника Бочо Донев за първото издание на книгата.

Текста можете да свалите оттук:

https://bsptroyan.com/wp-content/uploads/2019/08/Найден-Шейтанов-1.pdf

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.